Липса на адекватна социална грижа

Много неща не са наред в държавата ни и с това не бива да се примиряваме, но преди да обвиним всички и всичко, нека се замислим какво правим ние като граждани и какъв пример даваме, за да променим ситуацията, която не ни харесва. Казват, че белег за развитието на едно общество е отношението към възрастните, децата, болните, страдащите. У нас от години липсва адекватна здравна и социална политика, насочена към хората с увреждания. Сменят се правителства, сменят се социални министри и вместо проблемите да бъдат решавани, те се трупат и стават все повече.

Всъщност има една промяна и тя е, че думата „инвалиди“ беше заменена със словосъчетанието „хора с увреждания“. Смяната на терминологията обаче прави ли ни по-съпричастни и хуманни и спомага ли за подобряване живота на нуждаещите се от адекватна държавна политика? А проблемите са толкова много – забавяне на ТЕЛК решения, издадени становища, които будят недоумение, тромави процедури, липса на обезболяващи за онкоболни, медикаменти за диабет, реактиви др.

В търсене на изход за справяне с фалшивите ТЕЛК решения отскоро комисиите започнаха да разглеждат отделните случаи на случаен принцип. Например на болен от Варна случаят се разглежда в Габрово. Основанието на ресорните министерства за това решение е да се избегне евентуална злоупотреба. От друга страна обаче, стои въпросът с това доколко медиците в другите населени места са достатъчно добре запознати със случая, който разглеждат. Оказа се, че и това на пръв поглед добро решение си има своите недостатъци.
Така например при пациент с онкологична диагноза и предишно ТЕЛК решение за 71%, след разглеждане на новите медицински документи в друг град болният получава решение за 34% неработоспособност… Това е абсурдно, като се има предвид, че онкоболните се водят рискови за рецидив до 5-ата година, а случаят, който описвам, е между 3-тата и 4-тата година от диагностицирането на пациента.

Още по-абсурден е случаят с липсата от дълго време на обезболяващи за онкоболните, липсват реактиви и за 5-скенерите… За съжаление, това не са изолирани случаи, а при такива диагнози дори дните и часовете са от значение.
Не може председател на Фондация „Живот с рак“ да алармира по т.нар. национални медии за този проблем и да няма никаква реакция! На какво да се надяват тогава обикновените хора, непознати на широката аудитория и държавната администрация?!

Ами за децата… Абсолютно безхаберна и неадекватна здравна и социална грижа!
Деца с увреждания, за които се грижат родителите (най-често майките), не са обгрижени на нивото, на което би трябвало. Например дете, на което му е необходима инвалидна количка (или вече новото название „помощно техническо средство“), никой не взема под внимание, че то расте и че след година ще му е нужна нова количка. А какво ще стане с него, като порасне, защото то се води дете до 18 години, сякаш на 18 години и един месец вече ще може да се грижи само за себе си. Тук поставяме въпроса за родителите, които се грижат за тези деца – могат ли и след навършването на пълнолетие на своето дете да продължат да се грижат за него? Или вече минават в обща графа с други кандидати за „социални асистенти“?

При деца и хора с диабет – същият проблем, няма медикаменти за тях на нашия пазар. Отказва се продължение на ТЕЛК на дечица, след което се обжалва ТЕЛК-ът…
Системата е тромава. И тук даваме пример само с големите градове като София и Варна. Какво правят хората в малките населени места, където са ограничени от липсата на транспорт, на медицински и социални услуги?

Отделно от всичко това, толкова документи от различни институции се изискват, че дори за детските надбавки хората се отказват да подават заявления.

Ами ходенето по мъките за т.нар. транспортни разходи, които се полагат на хората с ТЕЛК. Един път си подаваш документи за ТЕЛК, съответно пенсия, и след това – за средствата за транспорт… Вместо най-вече за хората, които са болни или трудноподвижни, или и двете, процедурата да е улеснена, тя е натоварена с подаване на документи на няколко места – Социално подпомагане, Пенсионно осигуряване, РЗИ и др.

Да не говорим за психично болните – никаква грижа за тях, сякаш те не съществуват за държавата. Всички сме свидетели на хора, които видимо имат проблем, как се разхождат по улуците, често бездомни, гладни, неадекватни. 
Дори полицията няма право да ги вкара за лечение, защото ги водят в психиатричните отделения, докторът пита човека дали иска да остане за лечение и ако той не е съгласен – никой освен прокурор не може да го застави да се лекува.
 
Така стигаме да горчивата истина, че ни липсва гражданска нетърпимост, липсва ни подобаващо отношение към хората с увреждания, които имат право като всички останали на достоен живот. В много от случаите те са с добро образование, с умения, които им позволяват да изработват различни изделия и да се издържат чрез това. Имаме даже български параолимпийци и те са гордост за България с медалите, които печелят. 

От липсата на хуманно гражданско общество идва и липсата на адекватна държавна политика за социално и здравно обслужване и грижа за хората в неравностойно положение. Това трябва да се промени – като започнем първо от себе си и проявим съпричастност и загриженост към тези хора, сред чиито редици утре може да бъде всеки един от нас. Време е да поставим фокуса на общественото внимание върху здравните и социалните проблеми, чиито решения изискват работещи управленски решения за справяне с абсурдната ситуация.