Лидерът на партия „Възраждане“ Костадин Костадинов отново привлече общественото внимание с поредица от силни политически изявления. В рамките на последните дни той обяви, че единствено неговата партия може да води преговори с Иран, за да предотврати евентуална атака срещу България. Тези изказвания будят учудване в обществото, тъй като именно Костадинов засне импровизиран видеорепортаж от имот с разрушено противоатомно бомбоубежище във Варна преди няколко месеца. Двете теми изглеждат различни, но пораждат общ въпрос: има ли разминаване между заявената загриженост за националната сигурност и конкретните политически действия?
Костадинов уверено заяви, че само „Възраждане“ разполага с капацитета да преговаря с Иран, така че страната ни да бъде защитена от потенциална заплаха. От партията настояха служебното правителство да им предостави мандат за подобни разговори, като аргументът беше „всичко, което сме казали през последните дни, се оказа истина“.
Но на какво се основава тази изключителност? Какви дипломатически канали, международна легитимност или експертен потенциал притежава партията, които липсват на официалните институции? И не представлява ли подобна реторика внушение за паралелна външна политика извън установените държавни механизми?
Картината става още по-сложна, когато погледнем към конкретен казус на местно ниво. Над година и половина след сигналите за незаконното разрушаване на противоатомно бомбоубежище в град Варна – стратегически обект, който би могъл да има значение при извънредна ситуация – няма възстановяване, санкции или ясно институционално развитие.
Именно от този имот Костадинов засне свое видеообръщение преди месеци. Според думите му новият собственик – палестинец със сирийско гражданство, придобил имота на цена значително под пазарната – подавал стотици сигнали срещу дейности в съседния терен, но институциите не реагирали. В изявлението си Костадинов подчерта, че въпросният собственик бил „възпрепятстван“ да реализира инвестиционните си намерения.

Тук възникват още въпроси. Ако националната сигурност е върховен приоритет, защо липсва остра позиция срещу разрушаването на стратегически обект като бомбоубежище? Защо защитата на собственик, замесен в подобен казус, звучи по-настойчиво от настояването за санкции и възстановяване на обекта? И не влиза ли това в противоречие с апокалиптичната реторика за външни заплахи?

Не е ли това класически пример за политическа реторика, при която заявленията се избират селективно – според удобството на момента?
Лицемерието като политически инструмент?

Когато един политик говори за геополитически рискове и национална сигурност, но едновременно с това защитава интереси, свързани с имот, в който е унищожен стратегически защитен обект, обществото има право да задава въпроси. Дали заплахата отвън не се използва като удобен фон, на който вътрешните противоречия остават незабелязани?
Изводите, както често се казва, са за гражданите. Но фактите очертават тревожен контраст: гръмки международни претенции, видеорепортажи от компрометиран парцел и липса на последствия по казус за обект със стратегическо значение. В този контекст въпросът не е само кой може да преговаря с Иран, а кой носи последователност и отговорност в собствените си действия.