В България отново се говори за спасяване на малките населени места. Говори се за връщане на хората към селата, за нови работни места, за финансови стимули и за децентрализация. Говори се и за милиони левове, които трябва да направят живота извън големите градове по-привлекателен.
Само че между политическите лозунги и реалността има един неудобен въпрос: как точно държавата смята да задържи хората в малките населени места, ако в същото време позволява икономическият и земеделският им ресурс да бъде променян от мащабни енергийни проекти?

И тук започва голямото лицемерие.

По процедурата „Избирам България – Компонент 2“ действително е предвиден сериозен ресурс. Официалните документи на Министерството на труда и социалната политика посочват бюджет от 40 млн. лева, или 20,45 млн. евро. Целта е хора, които живеят в България, да бъдат насърчавани да започнат работа в населени места с под 50 000 жители.
Важно уточнение обаче е, че официално заложеният индикатор е за около 1170 лица, а не за 1200 семейства. Предвидени са помощи за преместване, настаняване, транспорт и стимули за запазване на заетостта.
Тоест държавата казва: Елате в малките населени места. Работете там. Живейте там. Останете там.
Звучи добре.
Но какво се случва с тези населени места, когато земята около тях бъде превърната в територия за огромни енергийни проекти?

Само през 2026 г. РИОСВ – Варна, публикува редица инвестиционни предложения за ветрогенератори в Североизточна България. Сред тях са предложения за 20 вятърни генератора в землището на Ягнило, община Ветрино, както и за още 17 генератора в землището на Белоградец. Има предложения и за множество други населени места в общините Балчик, Каварна, Крушари и други.
Само за две седмици през май–юни 2026 г. РИОСВ – Варна, е прекратила процедури за общо 79 ветрогенератора в Североизточна България, но паралелно с това продължават да съществуват и нови инвестиционни намерения.
А във Ветрино има и заявени соларни инвестиции. Например проект на Solar Green Energy посочва 150 MW фотоволтаична централа във Ветрино със статут „проект“.
Тук вече възниква въпросът, който политиците рядко задават: Каква е дългосрочната стратегия за малките населени места?
Да привлечем семейство в едно село с финансов стимул?
И след това да променим икономическия профил на района около него?
Да дадем пари на човек, за да се премести в малко населено място, но да не създадем условия там да има разнообразна местна икономика, земеделие, туризъм и частен бизнес?
Или идеята е просто хората да бъдат статистически „задържани“ някъде, докато най-ценният ресурс на тези райони – земята – постепенно се превръща в терен за енергийни инвестиции?
Точно затова предложението на „Демократична България“ за повече правомощия и по-сериозна финансова самостоятелност на кметовете на кметства е особено показателно. Законопроектът, внесен от Божидар Божанов и други депутати, предвижда сред останалото увеличаване от 30 на 50 процента на дела от определени приходи, които остават за съответното населено място, както и участие на местните кметове в определени процедури. На 29 юли 2026 г. парламентарната комисия по регионална политика обаче отхвърли проекта на първо четене.

Едната политическа идея е: да дадем повече власт на хората, които реално управляват селата.

Другата е: да дадем финансови стимули на хората, за да живеят и работят в тях.

Всичко това би имало смисъл, ако върви заедно с трета политика – защита и развитие на местната икономика.

И точно тук случаят с Ветрино става болезнено показателен.

В общината от години се развива цяла икономическа екосистема около Исторически парк и свързани с него бизнеси. По данни, публикувани от самия парк, в реализацията на проекта през годините са участвали около 4000 души.
Това не означава автоматично 4000 постоянни работни места и не бива да се представя като такова. Но показва мащаба на икономическата активност, която проектът и свързаните с него дейности са заявявали през годините.

Днес картината е съвсем различна.

Около Исторически парк има сериозни съдебни и финансови спорове. През ноември 2025 г. Софийската градска прокуратура привлече седем души като обвиняеми по разследване, което според прокуратурата е за организирана престъпна група, присвоявания, измами и изпиране на пари. Това са обвинения, а не установена вина, и именно съдът трябва да даде окончателния отговор по тях. През февруари 2026 г. Софийският апелативен съд пусна двама от обвиняемите под гаранция от по 10 000 евро.
В същото време срещу „Исторически парк“ АД има и административно дело срещу Дирекция ОДОП – Варна при НАП, образувано през март 2026 г.
Но има и друга важна подробност, която често остава извън шумните заглавия: през юни 2026 г. НАП официално заявява, че към момента няма неприключени производства спрямо „Исторически парк“ АД, като посочва извършените през периода три ревизии и четири проверки.
Точно тук е разликата между журналистиката и присъдата в социалните мрежи.
Едно е да има обвинения, проверки, запори и съдебни производства.

Съвсем друго е предварително да бъде обявен някой за виновен.
И докато институциите продължават да се занимават с тези казуси, последствията върху хората и бизнеса в района не изчезват.
Това е големият въпрос, който държавата трябва да си зададе.

Какво правим с хората, които вече са избрали България?

Какво правим с тези, които са се преместили от големите градове към малки населени места?

Какво правим с предприемачите, които са инвестирали там?

Какво правим с работниците, занаятчиите, строителите, търговците, ресторантьорите, земеделците и всички останали, които зависят от функционирането на местната икономика?

И най-вече – защо за едни хора държавата измисля програми за 40 милиона лева, за да ги убеди да се преместят в малките населени места, докато за други хора, които вече са избрали да живеят и работят там, липсва усещането за институционална защита?

Това е парадоксът.
Едната ръка на държавата казва:
„Избирай България.“
Другата сякаш казва:

„Но ако си избрал България и си построил бизнес в малко населено място – оправяй се сам.“

А междувременно върху същите тези територии се появяват все повече инвестиционни предложения за вятърна и соларна енергия.
Никой не твърди, че България не трябва да развива възобновяеми енергийни източници. Енергийният преход е реалност и инвестициите във ВЕИ са част от европейската и националната политика.

Въпросът е друг:

Къде са хората в тази политика?

Къде е местната икономика?

Къде е земеделецът?

Къде е собственикът на малък бизнес?

Къде е кметът на селото?

Къде е човекът, който иска да остане?

И защо когато някой предложи да му дадем повече правомощия и пари, предложението може да бъде отхвърлено, докато за други политики се намират десетки милиони?

Това не е спор между „зелена енергия“ и „малки населени места“.
Това е спор за модела на развитие на България.

Защото едно село не се спасява само с еднократна помощ за преместване.

Село се спасява, когато там има работа.

Когато има предприемачи.

Когато има производство.

Когато има туризъм.

Когато има земеделие.

Когато има училище.

Когато има инфраструктура.

И когато хората знаят, че ако вложат труда и парите си там, държавата няма да ги остави сами в момента, в който възникне политически, административен или съдебен конфликт.

Ветрино е именно такъв тест.
Там днес се срещат няколко Българии – България на европейските фондове, България на ВЕИ инвестициите, България на малките населени места, България на частния бизнес и България на институциите и съдебните производства.

И вместо тези Българии да работят заедно, те все повече изглеждат като отделни светове.
Затова въпросът не е само колко милиона ще бъдат разпределени по „Избирам България“.
Въпросът е дали след като похарчим тези милиони, ще има какво да избираме.

Ще има ли български села с реална икономика?

Ще има ли местни предприемачи?

Ще има ли земя за земеделие?

Ще има ли туризъм?

Ще има ли работни места?

Или ще имаме една статистика с 1170 души, получили стимули да се преместят, и друга статистика с поредните мегавати вятърни и соларни мощности?

Защото ако държавата наистина иска българите да избират България, първо трябва да покаже, че самата тя избира хората.
А не само проектите.
Не само милионите.
Не само властта.
И не само „мощите“.