Спорт за варненци или бъдещ мащабен комплекс? Кой има право върху гребна база "Сия Нейкова"?
Кой е истинският собственик на земята, върху която поколения варненци са тренирали академично гребане? Държавата, общината или правата на спортната общност трябва да бъдат защитени по друг начин? Оригинални архивни документи от 1961 г. до 1996 г. разкриват как е отреден теренът, кой е стопанисвал базата и как са възникнали споровете за собствеността.
Днес, на фона на нови устройствени намерения за крайбрежието на Варненското езеро, въпросът е не само юридически, но и обществен: какво иска Варна да има на това място?
Първите документи: земята е отредена за спорт още през 1961 г.
Разполагаме с оригинални архивни документи, които показват, че сегашното местоположение на гребна база „Сия Нейкова“ не е случайно.
С Решение №8 от 15 март 1961 г., отразено в Протокол №54, Изпълнителният комитет на Варненския градски народен съвет одобрява отреждането на около 20 декара в местността Баба борун, на южния бряг на Варненското езеро.
Предназначението е ясно – изграждане на физкултурен комплекс с водна база на дружество „Академик“ – Варна.
Само няколко месеца по-късно, с Протокол №38 от 8 август 1961 г., е съгласувано разположението на хангари за гребни лодки и яхти, спортно ядро и вълнолом.
Тези документи доказват, че теренът е бил официално определен и проектиран за спортни нужди.
Но има важна подробност – отреждането на земя за спорт не означава автоматично, че спортният клуб става неин собственик.
Защо държавата и Икономическият университет претендират за собствеността?
В основата на държавните претенции стои Разпореждане №1250 от 7 юли 1961 г. на Министерския съвет, с което според по-късните документи теренът е предоставен на ВИНС „Димитър Благоев“, предшественик на Икономическия университет – Варна.
Следващият важен документ е Акт №400 от 12 март 1987 г. за държавна собственост.
В него са описани 20 декара земя, два хангара за лодки, закрит гребен басейн, жилищна сграда и трафопост.
Като собственик е записана държавата, а имотът е предоставен за оперативно управление на ВИНС.
Това е един от най-силните документи в подкрепа на държавната собственост.
Следователно държавата има сериозно юридическо основание да претендира за имота, а университетът – да защитава предоставените му права на управление.
Тези аргументи са подкрепени и от съдебни производства, включително от решения на Варненския окръжен съд от 11 март 2026 г. и Варненския апелативен съд от 17 юли 2026 г. по спора между държавата, Икономическия университет и общината.
Но защо общината и гребците оспорват тези претенции?
Тук архивите разкриват другата страна на историята.
През годините гребната база е използвана от спортни организации и студенти от различни варненски висши училища.
В документи от 1992 г. представители на спортната общност оспорват обхвата и основанията на Акт №400 от 1987 г. Според тях част от съоръженията са изграждани със средства на спортни организации, а не единствено на ВИНС.
Поставен е и въпросът защо цялата база е включена в един акт, след като е била създадена и използвана за нуждите на по-широка спортна общност.
Това са възражения, изложени в оригиналните документи на спортните организации, а не окончателно установени от съда факти.
Особено интересна е Заповед №1267 от 19 август 1992 г. на Община Варна, с която се разпорежда съставянето на акт за общинска собственост за гребната база.
През 1993 г. следват нови общински заповеди, а ползването на базата е предоставено на Студентски гребен клуб „Академик“.
Така се оформят две противоположни позиции – държавата и университетът защитават правата си върху имота, а общината отстоява тезата, че базата е спортен обект с местно обществено значение, преминал в общинска собственост по закон.
Държавната спортна институция застава зад гребците
Сред най-интересните документи е официално писмо от 29 март 1996 г. на Комитета за физическо възпитание и спорт към Министерския съвет, адресирано до тогавашния кмет на Варна Христо Кирчев.
В него държавната спортна институция препоръчва базата да бъде предоставена пряко на гребния клуб за ползване, стопанисване и управление.
Това е изключително важен документ за спортната общност.
Той не доказва, че гребците са собственици на земята, но показва, че още преди 30 години държавна институция е подкрепяла тяхното право да използват и управляват базата.
И тук възниква същественият въпрос: дори държавата да е собственик, защо това непременно трябва да означава преместване на гребците?
Правото на собственост и възможността държавният имот да продължи да служи за спорт не се изключват взаимно.
Какво се подготвя на мястото на съществуващата спортна инфраструктура?
Днес интересът към крайбрежната територия в местността Малка Чайка е значителен.
Представени са устройствени планове и архитектурни визуализации за мащабно развитие на района, включващи спортни комплекси, яхтени съоръжения, обслужващи сгради, места за отдих и други дейности.
Възложител на представената разработка е Медицинският университет – Варна, като тя обхваща и имоти на Икономическия университет. Проектът е представен като университетска зона за спорт, яхтинг и рекреация.
Няма установено доказателство, че върху гребната база е одобрено изграждането на жилищни блокове. Затова подобно намерение не може да бъде представено като факт.
Но въпросите за бъдещото застрояване остават напълно основателни.
Ще бъде ли запазена действащата гребна база на сегашното ѝ място? Какви сгради действително ще бъдат разрешени? Кой ще ги използва? Ще има ли свободен достъп за гражданите, или част от крайбрежието постепенно ще придобие друг характер?
Има ли гаранции, че с бъдещи изменения на устройствените планове няма да се появят нови инвестиционни намерения, включително за жилищно или друго застрояване, несъвместимо с първоначалното спортно предназначение?
Това са въпроси, на които обществото има право да получи конкретни отговори.
Кой има по-голямо право – собственикът или хората, заради които е създадена базата?
От юридическа гледна точка държавата има сериозни основания за собствеността, подкрепени от архивни актове и съдебни решения.
Но от обществена гледна точка гребците също имат изключително силни аргументи.
Те не претендират непременно да станат собственици на земята. Искат да продължат да използват спортна инфраструктура, изграждана и развивана десетилетия наред за техния спорт.
Според нас това е основателно искане, което институциите трябва да разгледат независимо от окончателното разрешаване на имотния спор.
Държавната собственост не означава задължително изключване на обществото. Напротив, държавата може да търси законосъобразен начин имотът да продължи да изпълнява спортната си функция.
Още повече че става дума за специализирана база, която не може просто да бъде преместена на произволен свободен бряг.
Какво предпочитат варненци?
Това е въпросът, който трябва да бъде зададен публично.
Искаме ли по бреговете на Варненското езеро да останат гребците, рибарите, децата и спортните клубове?
Или предпочитаме постепенно тези терени да бъдат преобразявани в нови мащабни комплекси, чието окончателно предназначение и обществена достъпност трябва тепърва да бъдат гарантирани?
Ще бъде ли крайбрежието място за спорт и свободен достъп, или един ден там ще се появят поредните големи сгради, достъпни предимно за ограничен кръг ползватели?
Защо преди повече от 60 години институциите са отредили специално място за гребците, а днес се обсъжда тяхното преместване?
И най-вече – ако теренът е държавен, не трябва ли държавата първа да защити обществения интерес и спортното му предназначение?
Архивните документи показват как е създадена базата. Съдебните решения ще определят правата върху имота.
Но решението каква Варна искаме да оставим на следващите поколения не е само юридически въпрос.
То е въпрос към всички варненци – искаме ли жива спортна и рибарска общност край езерото, или сме готови да заменим още една част от крайбрежието с поредния мащабен комплекс?










































Коментари